Купих си две игри, които в близките няколко месеца няма да имам време да играя.
Бих искал да ги споделя с вас още сега, защото интересната им идея говори сама за себе си.
Първата е Snapshot:
Можете да я купите в Steam.
P.S. Минах я. Аз лично съм разочарован от нея.
Втората е Incredipede.
Създадена е от автора на Fantastic Contraption - игра, която поразява с огромните възможности, които дава на играча, който може да преодолее едно и също препятствие построявайки работещ лифт, конвейер, багер или каквото му хрумне, като единственото ограничение е физиката и въображението. Този път строите не машина, а същество:
Най-препоръчително е да се купи Incredipede от GoG.
Showing posts with label представяне. Show all posts
Showing posts with label представяне. Show all posts
Thursday 25 October 2012
Sunday 23 September 2012
ON! FEST 2012 Day 1
ON! FEST се провежда вече втора година в София. Намирам го за изключително положително явление, защото дори след масовото навлизане на Интернет, усещането ми за България досега беше за държава, провинциално изолирана от всякакви по-значими културни събития.
Най-накрая имаме изложение, на което намират място всевъзможни интереси, хобита и видове изкуство, виреещи в съвременния град. А разработчиците на игри провеждат свои лекции, панели и срещи - като тези в белите държави. Това може да изглежда дреболия, но всъщност е изключително важно за това да започнем да се вземаме насериозно, да осъзнаем значимостта на това, което правим, и да го развием. Само за пример, миналата година имаше много бизнес, маркетинг и free-to-play ориентирана бълвоч, докато тази година донякъде в по-голяма степен се говори за смисъла на това, което създаваме.
Но преди да започна да говоря за игровата част на изложението, нека спомена няколко думи за това, което видях, просто, докато се разхождах, за да оцените контекста и мащаба му.
Видях неща, посветени на всякакви nerd-овски хобита, които любителите на мангата, комиксите, книгите-игри, и игрите от типа magic the gathering със сигурност биха оценили.
Имаше и доста cosplayer-и. За разлика от миналата година, не успях да мярна Лара Крофт, затова най-много ми хареса тази steam-punk девойка.
Любителите на всякакви спортове, включително най-важните спортове, а именно катеренето и паркура, които са така важна част от битието на принца на Персия, Лара Крофт, и Faith от Mirror's Edge също се бяха събрали и демонстрираха способностите си.
Ето я и стената за катерене, снимана изключително непрофесионално от мен:
Изветен съм с с пословичната липса на интерес към колите, но дори аз се въодушевих от разнообразните състезания с най-различни модели радиоуправляеми колички:
Тези, които предпочитат да правят дрифтове с истински коли, бяха излезли на открито:
Честно казано, ако започнете да се разхождате, беше трудно да предскажете на какво ще се натъкнете. Например на кокили, с които могат да се правят огромни по височина скокове (донякъде напомнят тези на Chell от Portal):
Има само едно нещо, което ми направи негативно впечатление и доста се чудех дали да не го премълча, защото няма нищо общо нито с тематиката на блога, нито със самия фест. Това е "благородната" кампания "спри робството". Хората си татуират някакви синджирчета и продължават пътя си с чиста съвест.
(Господата с кокилите за съжаление също бяха замесени в кампанията.)
Първият проблем с тези кампании е, че не правят нищо реално, и са просто прах в очите, а вторият е, че се крепят на все по-упорито разпостраняваната лъжа за огромния процент поробени проститутки. За заинтересованите от темата препоръчвам блога на Маги Макнийл - истинска проститутка, която разказва за това как подобни кампании вредят на нея, колежките й, и дори на тези, които наистина са в беда.
Имаше и танци, музика, дори моят колега Жоро популяризираше своята метъл група:
Имаше и най-различни места за творчество (вкл. фотография, графити и пр.), в които хората творяха... всякакви...
странни... неща...
Видях и някои издателства - и един малък щанд със списание за наука, но макар аз да се интересувам от това, моят ресурс по темата са главно YouTube обучителни видеота и книги, които чета на смартфона си. Затова допускам, че списанието за съжаление не би пожънало кой знае какъв интерес.
Както и да е. Всичко това е малка част от огромното разнообразие, което се беше поместило в тазгодишния ON! FEST. Трудно бих могъл да го изчерпя в скромния си блог, затова нека продължа с компютърната и игрова част от изложението.
Ще прескоча неща като игровите турнири и съревнования, както и състезанието по overclock - това просто не ме интересува и ако следите редовно блога ми, знаете, че интересите ми са доста тесни, ограничени и нишови.
От хардуерната част на изложението все пак ми хвана окото поредната 3D технология, опитваща се да постигне ефекта от съвременното 3D кино при игра на домашен компютър. Дори имах възможността да я пробвам лично, но съм по-скоро разочарован, тъй като макар и притежаващи дълбочина, героите и обстановката изглеждаха като изрязани от картон и стоящи на различни слоеве.
Ето и едно нещо, което пък не можах да пробвам, а имах желание - прословутите три монитора, осигуряващи визуална залъгалка за периферното зрение. Може би утре, ако все още имам възможност.
Това, което намерих за значимо, е присъствието на маниакалния LOC и неговата игра Strength of the Sword, чието заглавие често бъркам с археологическата антика Die by the Sword.
LOC впрочем присъства и на снимката - винаги се облича като анимационен герой, и в случай че не познавате неговата забележителна персона - той е човекът със странната шапка.
Самата игра е интересна, макар лично да не ми е по вкуса (единственият начин чист екшън да ме спечели, е ако враговете имат психологически убедително поведение, светът е интерактивен, а setting-ът НЕ е фентъзи). Следва обаче да се отбележи, че тя е indie проект, разработван от двама души, като LOC отговаря изцяло за визията - триизмерна, красива, с шантав стил и анимации, като е трудно да се повярва, че всичко това е създадено от един-единствен човек.
Именно присъствието на може би единствения (сравнително) сериозен български indie разработчик осмисляше изложението за мен и показва развитието му. Докато миналата година LOC беше само част от публиката и се изяви с провокиращи коментари, с които да смути силно комерсиалната насоченост на лекциите, сега той имаше свое пространство, в което демонстрираше играта си.
Върхът на днешния ден беше лекцията на Чеват Йерли - човекът, основал CryTek. Още отсега мога да кажа, че неговата изява беше най-добрата тази година така, както първенството миналата година принадлежеше на харизматичния шеф на Хемимонт - Габриел Добрев.
Чеват Йерли разказа за това как семейството му е емигрирало от Турция в Германия, как след инцидент кракът му пострадва до степен да се раздели с футбола (той проведе лекцията седнал) и как това е довело до това да се запали по компютърните игри, като една от двете му любими игри е била Зак МакКракен, за която вече съм писал в този блог (другата беше футболна, някаква FIFA, ако не се лъжа).
Фирмата му започва от нулата, на чист ентусиазъм, помещава се в забутано градче, а хората работят разпръснати, но свързани през интернет. Среща всякакви трудности и успява благодарение на упоритостта и волята на хората в нея.
Според Йерли Far Cry е успяла, защото е била различна, и е била в много отношения обратното на това, което е бил тогавашния shooter: вместо да е праволинейна, светът в нея е бил отворен за изследване, вместо да е предварително скриптирана, ситуациите в нея са се ръководели от симулация, и вместо да бъде мрачна и кафява, е била пъстра и тропическа. Наистина беше така.
Спомена и за проблема, който всяка sandbox игра среща при демонстрации пред публика и пред издателите, на които човек се отчита: трудно е да се покаже прогреса в изкуствения интелект и света, защото тези неща трудно се демонстрират в нещо отворено, мащабно и голямо. Въпреки това CryTek са защитавали визията си и са успели да я наложат.
Макар фирмата му в момента да се движи в посока, която е сравнително далеч от това, което ценя (online, free to play, mobile), можех, образно казано, единствено да му сваля шапка. Страхотен човек, публиката го изпрати с продължителни и силни ръкопляскания, повече от заслужени.
От друга страна, шефът на българския клон на CryTek - Black Sea Studios, направи една от слабите изяви днес. Не ме разбирайте погрешно: шефът на Black Sea, Весо Ханджиев, явно е пич, и каза неща, които принципно бяха смислени, ценни и верни, макар да не бяха кой знае каква новост - например спомена, че игрите се играят и от животните и имат еволюционна стойност, че творческият процес не е съзнателен и единствено може да се опитате да упражнявате въображението си, комбинирайки случайни елементи. (Като отявлен детерминист много се изкефих на твърдението му, че "случайно събитие" е синоним на "не зная причината за това събитие".) Сподели и някои лични истории.
Всичко това обаче звучеше банално, претупано, лесно смилаемо, беше поднесено по небрежен начин, в който нямаше интрига или предизвикателство. Това, комбинирано с потайността на CryTek Black Sea (това е единствената голяма българска фирма за игри, която ми е като черна кутия, толкова е потайна) и с тяхната надменност (ние назначаваме трудно, достоен ли си за нашето величие) доведе до публика, която в частта за въпроси прояви пълна вялост и пасивност (макар че днес като цяло публиката беше сравнително неактивна в сравнение с миналата година).
Да си поговорим и за гафовете днес. Технически гаф помрачи лекцията на Autodesk: всяко видео в тяхната впечатляваща PowerPoint презентация я прецакваше, а лекторът не можеше да синхронизира речта си със случващото се на екрана. Това дори надмина техническият гаф с лекцията на Microfost за техния Kinect от миналата година, в която те имаха абсолютно същия тип проблеми.
Иначе Autodesk говореха за сравнително интересни неща. Предполагам повечето от вас са виждали сравнително съвременните достижения на анимацията в игрите - например как краката на героя реагират на наклона на повърхността, върху която се движи, как като се катери, се протяга към точните процепи, как разбутва тълпа и адекватно сочи преминаващи предмети, как комбинира няколко движения наведнъж и т.н.
Виждали сте и хубаво ИИ, което намира точно пътя си (който се генерира в зависимост от геометрията на нивото), избягва капани, "осъзнава" пространството, в което се намира и се крие от враговете си. Може би сте виждали и много добро ИИ, което се държи адекватно в тълпа, и избягва и динамични, новопоявили се предмети, които препречват пътя му.
Всичко това Autodesk го предлагат, и го интегрират с UDK и Unity, с идеята да спестят време на разработчиците на игри, давайки им наготово сложна симулация, която могат да използват.
Имаше и неща, които биха заинтересовали повече 3D artist-ите.
Няма да задълбавам особено в темата, ако имате интерес, посетете gameware.autodesk.com.
Имаше и панел, посветен на среща между образованието и бизнеса - но дори самата тема ме депресира, така че тук отново няма да задълбавам. Беше споменато, че фирмите за игри могат да ви предложат да бъдете стажанти, а някои дори да ви дадат възможността да направите свой собствен проект по ваша идея, което звучи чудесно (отделен въпрос е доколко е вярно). Беше споменато, че това изложение е вдъхновяващо за хлапетата, на които им предстои да влязат в гейм индустрията. Беше споменато, че НБУ ще правят обучение по разработка на компютърни игри, към което предвид славата на НБУ, съм скептичен, но на хартия пак звучеше много добре. Бяха изречени и някои сравнително полезни (за хората извън индустрията) съвети.
Не ми остана много време за сън, така че ще се видим пак след 24 часа, с поредният преразказ с елементи на разсъждение за утрешния ден, който няма да се учудя да бъде още по-пъстър, шумен и оживен от днешния.
Лека нощ.
Monday 21 June 2010
Toy Story 3
Повечето анимационни филми на Пиксар (Monsters Inc., Finding Nemo) могат да ме накарат да ги гледам отново и отново, и пак, и пак. Причината е, че не следват куха, комерсиална формула, че носят усещането за нещо истинско и значимо. Винаги засягат някакъв екзистенциален проблем и те карат да си спомниш защо си струва да си човек и да живееш.
Типичен пример за това е поредицата Toy Story. Честно казано, нито трейлърите, нито шарените плакати вдъхват доверие и това е така за всеки един епизод. Мисля, че не само аз, а и много други хора са отблъснати от тях. Въпреки това тази поредица за мен е образец за най-доброто, което мога да получа от киното.
Toy Story 1 беше първият пълнометражен 3D анимационен филм; появи се през 1995-та. В него се разказва за играчка-астронавт (Бъз), който вярва, че е астронавт, но не вярва, че е играчка. Не знае, че хиляди други като него са произведени на конвейер със същата идентичност и се продават в магазина. Когато разбира истината за своята незначителност спрямо огромния свят, Бъз изпада в тежка депресия. Което е най-малкия проблем, защото заедно с каубоя Уди попадат в къщата на злобно хлапе-садист, което разрушава всички вещи, до които се докосне...
Второто филмче е много по-драматично. Аз си поревах там (на историята на Джеси). Основната тема е, че рано или късно децата порастват и забравят играчките си, а те, пенсионирани и вече безполезни, събират прах. Един оплетен сценарий, изпълнен с абсурдни недоразумения и рискове... И дилеми: Уди трябва да избира между безсмъртие в някой музей или приятелите си.
Веселите и тъжните сцени, спокойното и динамичното се редуват така, че всеки зрител ще намери по нещо за себе си - това, за което е готов, това, което е в състояние да види.
И така стигаме до Toy Story 3, причината да напиша това. Toy Story 3 е страхотен. Прости ми, Pixar, че се усъмних в теб! Играчките тук се изправят директно пред самата смърт и необратимостта, загатнати в предишните серии. Анди вече е пораснал, те вече са ненужни. Очаквали са го и въпреки това са безпомощни пред това, че всичко се променя и нищо не е вечно. В опитите да решат проблема си се сблъскват с утопия, която се оказва капан; и срещат невероятен злодей, който е авторитарен демагог и нихилист едновременно. Отново, филмчето притежава нещо универсално и човешко, което го прави еднакво ценно и за децата, и за възрастните.
Непременно си запазете места в iMax, в центъра и по-далеч от екрана.
Типичен пример за това е поредицата Toy Story. Честно казано, нито трейлърите, нито шарените плакати вдъхват доверие и това е така за всеки един епизод. Мисля, че не само аз, а и много други хора са отблъснати от тях. Въпреки това тази поредица за мен е образец за най-доброто, което мога да получа от киното.
Toy Story 1 беше първият пълнометражен 3D анимационен филм; появи се през 1995-та. В него се разказва за играчка-астронавт (Бъз), който вярва, че е астронавт, но не вярва, че е играчка. Не знае, че хиляди други като него са произведени на конвейер със същата идентичност и се продават в магазина. Когато разбира истината за своята незначителност спрямо огромния свят, Бъз изпада в тежка депресия. Което е най-малкия проблем, защото заедно с каубоя Уди попадат в къщата на злобно хлапе-садист, което разрушава всички вещи, до които се докосне...
Второто филмче е много по-драматично. Аз си поревах там (на историята на Джеси). Основната тема е, че рано или късно децата порастват и забравят играчките си, а те, пенсионирани и вече безполезни, събират прах. Един оплетен сценарий, изпълнен с абсурдни недоразумения и рискове... И дилеми: Уди трябва да избира между безсмъртие в някой музей или приятелите си.
Веселите и тъжните сцени, спокойното и динамичното се редуват така, че всеки зрител ще намери по нещо за себе си - това, за което е готов, това, което е в състояние да види.
И така стигаме до Toy Story 3, причината да напиша това. Toy Story 3 е страхотен. Прости ми, Pixar, че се усъмних в теб! Играчките тук се изправят директно пред самата смърт и необратимостта, загатнати в предишните серии. Анди вече е пораснал, те вече са ненужни. Очаквали са го и въпреки това са безпомощни пред това, че всичко се променя и нищо не е вечно. В опитите да решат проблема си се сблъскват с утопия, която се оказва капан; и срещат невероятен злодей, който е авторитарен демагог и нихилист едновременно. Отново, филмчето притежава нещо универсално и човешко, което го прави еднакво ценно и за децата, и за възрастните.
Непременно си запазете места в iMax, в центъра и по-далеч от екрана.
Thursday 4 September 2008
Българската следа в Alone in The Dark 4
Що ли, месечинко, грееш?
Та ми мъката огряваш?
Долу сенки се чернеят,
и прекършват ми крилата...
***
За българската следа в игрите съм писал и друг път.
А преди няколко дни, с голямо закъснение се натъкнах на следния трейлър (чуйте го):
"Като в сън непробуден"
Кой би предположил, че народни песни със симфоничен аранжимент биха постигнали толкова смайващ драматичен ефект. Дори текстът е толкова подходящ за действието и историята на играта (сами в прокълнат разрушен град). ("Нямам майчина закрила, нямам нищо на земята"). Всъщност, той е писан специално във връзка с историята на играта от Ирина Жекова. Композиторът е Olivier Deriviere, а всичко е изпяно от хора "Мистерията на българските гласове".
"И прекършват ми крилата"
Та така. Що се отнася до самата игра - типичен комерсиален action-adventure, който разочарова с масовата си притъпеност. Особено покъртителен е Карнби - има коренно различна външност и тяло и живее 100 години по-късно от адаша си. При това твърдят, че това е същия човек! Напомня ми на оня виц:
- Г-н Браун! Колко сте се променили! Като малък бяхте слаб и с хубава коса, а сега сте плешив и дебел.
- Аз не съм г-н Браун!
- Г-н Браун, колко сте се променили! Дори и името сте си сменили!
Та, Alone in the Dark 4 не би намерил мястото си тук, ако заедно с смазващата музика не ме беше смаял и с още няколко неща:
- Изумителна симулация на огън и не само - страшно интерактивна игра във всяко едно отношение. Напомня ми за покъртителния потенциал (нереализиран), който има симулацията на свободно катерене по всякаква възможна повърхност в Assassin's Creed. В AITD4 са направени неща, които никой не е правил досега с такъв размах.
- Страхотната продуцентка, която е в час за всичко (отново, по-добра от тази на Assassin's Creed). Повече жени като нея в игровата индустрия ще й донесат само благоденствие.
Примери:
Най-готиното нещо в играта: ОГЪНЯТ
Колосално разрушение
Взаимодействащи взаимодействия (another must see)
Яко, нали? В Gametrailers има и още, но не искам да прекалявам.
В момента в Пулсар продават "Limited Edition" версия. Скъпичка е, но включва на отделно CD и част от оригиналния soundtrack. Чудя се дали да си я купувам (100 кинта), при положение, че въпреки next gen постиженията, съм скептичен към нея. Според мен Penumbra: Black Plague е много повече наследник на оригиналния AITD от AITD4.
Абе май все пак ще си купя AITD4 Limited Edition тия дни, едва ли Пулсар са внесли и 5 бройки, доколкото познавам "пазара" за оригинални игри в БГ (всичко освен наркотичните ММО-та се продава в бройки на пръстите на едната ръка - буквално).
Е, това беше засега. Някой път ще ви разкажа за истинския Alone in the Dark от 1992-ра, от който започна всичко. До встречи :)
Та ми мъката огряваш?
Долу сенки се чернеят,
и прекършват ми крилата...
***
За българската следа в игрите съм писал и друг път.
А преди няколко дни, с голямо закъснение се натъкнах на следния трейлър (чуйте го):
"Като в сън непробуден"
Кой би предположил, че народни песни със симфоничен аранжимент биха постигнали толкова смайващ драматичен ефект. Дори текстът е толкова подходящ за действието и историята на играта (сами в прокълнат разрушен град). ("Нямам майчина закрила, нямам нищо на земята"). Всъщност, той е писан специално във връзка с историята на играта от Ирина Жекова. Композиторът е Olivier Deriviere, а всичко е изпяно от хора "Мистерията на българските гласове".
"И прекършват ми крилата"
Та така. Що се отнася до самата игра - типичен комерсиален action-adventure, който разочарова с масовата си притъпеност. Особено покъртителен е Карнби - има коренно различна външност и тяло и живее 100 години по-късно от адаша си. При това твърдят, че това е същия човек! Напомня ми на оня виц:
- Г-н Браун! Колко сте се променили! Като малък бяхте слаб и с хубава коса, а сега сте плешив и дебел.
- Аз не съм г-н Браун!
- Г-н Браун, колко сте се променили! Дори и името сте си сменили!
Та, Alone in the Dark 4 не би намерил мястото си тук, ако заедно с смазващата музика не ме беше смаял и с още няколко неща:
- Изумителна симулация на огън и не само - страшно интерактивна игра във всяко едно отношение. Напомня ми за покъртителния потенциал (нереализиран), който има симулацията на свободно катерене по всякаква възможна повърхност в Assassin's Creed. В AITD4 са направени неща, които никой не е правил досега с такъв размах.
- Страхотната продуцентка, която е в час за всичко (отново, по-добра от тази на Assassin's Creed). Повече жени като нея в игровата индустрия ще й донесат само благоденствие.
Примери:
Най-готиното нещо в играта: ОГЪНЯТ
Колосално разрушение
Взаимодействащи взаимодействия (another must see)
Яко, нали? В Gametrailers има и още, но не искам да прекалявам.
В момента в Пулсар продават "Limited Edition" версия. Скъпичка е, но включва на отделно CD и част от оригиналния soundtrack. Чудя се дали да си я купувам (100 кинта), при положение, че въпреки next gen постиженията, съм скептичен към нея. Според мен Penumbra: Black Plague е много повече наследник на оригиналния AITD от AITD4.
Абе май все пак ще си купя AITD4 Limited Edition тия дни, едва ли Пулсар са внесли и 5 бройки, доколкото познавам "пазара" за оригинални игри в БГ (всичко освен наркотичните ММО-та се продава в бройки на пръстите на едната ръка - буквално).
Е, това беше засега. Някой път ще ви разкажа за истинския Alone in the Dark от 1992-ра, от който започна всичко. До встречи :)
Monday 12 May 2008
Анимация: Hoodwinked (2005)
Започнах Hoodwinked с идеята, че ще позяпам 5 минути, за да видя за какво става въпрос, и след това ще лягам да спя.
В крайна сметка го изгледах веднъж,
после ОЩЕ веднъж,
после ОЩЕ веднъж прегледах няколко сцени, в които се бях влюбил
...и така си легнах в 5 и 30 сутринта.
Историята
Hoodwinked се води пародия на приказката за Червената Шапчица. Превръща приказката в детективска история, в която всеки от героите (вълкът, бабата, дърварят и Red) имат своя версия за случилото се. Макар че в началото ченгетата искат да ги арестуват по бързата процедура, се намесва жабок - детектив, който иска да разбере истината. А истината не е такава, каквато изглежда на пръв поглед... тя е скрита под повърхността и е много по-страшна. Ето трейлър:
Всичко казано дотук е вярно, но описанието ми ще ви излъже така, както трейлърът излъга мен (този трейлър не успя да ме убеди да гледам филма през 2005-та, когато му беше времето).
Както вече споменах, Hoodwinked надмина най-смелите ми очаквания. Не би било честно да окачествя филма като пародия. Hoodwinked НЕ се крепи на пародийни препратки. Историята му може да съществува сама по себе си. Авторите просто правят това, което Пратчет прави с жанра фентъзи - слагат по-сложни, зрели проблеми от съвременността в приказния свят.
А има и по-ясен начин да го кажа.
HOODWINKED ИМА ДУША.
Той не е правен по поръчка. Правен е с любов, и авторите му имат какво да кажат. Всеки герой има нещо, с което да ви се хареса. Влюбих се в Червената Шапчица още с първата й реплика (тя изглежда добра по характер, но има гласа и цинизма на 20 годишно момиче). Всъщност всеки герой може да ви стане любим, дори злодеят - психопат, чиято самоличност се разкрива след средата на филма.
Ето една кратка сцена, която показва защо обичам Red - вижте я, заслужава си:
Това за мен е учебник как се пише сценарий. Нито секунда в този филм не разтяга локуми, не ви губи времето - всичко е концентриран fun. Едновременно с това историята не ви претоварва със събития... Почти всички останали анимации, които съм гледал, ми изглеждат тлъсти, мазни, раздути от излишен боклук, в сравнение с остротата и изчистеността на Hoodwinked. Сякаш сценаристите във всяка една сцена казват "десет", стрелят, и взимат десетката. Дори за повечето безсмислени и случайни на пръв поглед случки впоследствие се оказва, че си имат верига от причини.
Анимация
Hoodwinked e независим проект, правен от ентусиасти с изключително малко пари. Аниматорите му са взимали 500 долара на месец и техният малък екип е работил 3 години. Като резултат, Hoodwinked е изключително постен откъм визия. Филмът не е грозен, просто не е зрелищен. От компютърно анимираните филми съм свикнал да очаквам съвършенство, симулация на дрехи, коса, кожа и всякакви материали... а hoodwinked е ниско детайлен, анимацията е пестелива и скована (за високите стандарти, очаквани от кино анимация).
Макар че всичко в Hoodwinked е семпло, визията и режисурата са доста добри. Анимацията успява да покаже съвсем точно идеите, динамиката на екшън сцените и емоцията във веселите, драматичните и тъжни моменти. Накратко всяко едно нещо, което анимацията трябва да изрази, тя го изразява.
Обикновеният зрител не би забелязал разликата, но ценителят би изпитвал болка през почти всеки кадър от филма... ако не беше историята. С радост бих гледал Hoodwinked десетки пъти... Докато ефектно анимираните, но кухи консуматорски боклуци (няма да споменавам имена, но това определение покрива много от анимациите през последните години) не бих искал гледам втори път.
Музика
Eдва след края на филма си дадох сметка, че в него имаше няколко песни. Те толкова естествено присъстваха, че дори не го бях отчел като факт... А имам фобия от песничките в анимационните филми - най-вече заради изцепките на Дисни в това отношение. Но тук останах смаян - от музиката, от гласовете на актьорите.
Отново е спазена мярка - песните не са по-дълги от минута, дори са съкращавани наполовина (барабар с прилежащата към тях анимация), за да се вместят в това време. А това е жалко, защото освен емоционални и радващи слуха, те разказват и части от историята. Например в песничката на Red тя прави доставка до един таралеж и едни птичета - които са (поне за мен) важни статисти и се появяват по-нататък, но вие няма да сглобите малката им история, защото сцената липсва.
При все това този ход е по-скоро правилен и разбирам защо е взето такова решение. По-долу слагам едно клипче със сцени и песни, орязани от самия филм. Препоръчвам да го видите СЛЕД като гледате филма. От него ще разберете до каква степен Hoodwinked е бил безкомпромисно орязван от ненужен баласт: SPOILER
Благодаря
Този филм ме накара да се смея и да плача. Страхотен е. Той е много повече от детективска история. В него има и някаква универсалност. Ще ви допадне, независимо дали харесвате криминале, трилър, екшън, драма, побъркващо смешна комедия или сте петгодишно дете, защото всичко това е балансирано перфектно в историята - всеки получава смайващо вкусна хапка от своето, без да пречи на останалите. Има герои за всички - кофеиновата катерица и пеещият козел не ме впечатлиха, но пък правят страшно силно впечатление на децата и на обичащите комедия възрастни. Драмата и тъжните моменти пък ме докоснаха много силно, а който няма сетива за тях, може да ги пропусне. Впрочем шеги има и за такива като мен - примерно шегите по адрес на полицейщината.
И така, страшно балансиран филм. Hoodwinked е от тези полирани истории, които носят удоволствие с това как са изпипани... И ги гледаш пак и пак просто защото те кефят с всяка своя секунда. (Аз не съм единственият, който е бил изкушен и се е поддал на импулса да гледа филма повторно.) Hoodwinked направи света по-ярък и за няколко дни престанах да тъпча душата си с боклуци и си припомних какво наистина има значение.
В крайна сметка го изгледах веднъж,
после ОЩЕ веднъж,
после ОЩЕ веднъж прегледах няколко сцени, в които се бях влюбил
...и така си легнах в 5 и 30 сутринта.
Историята
Hoodwinked се води пародия на приказката за Червената Шапчица. Превръща приказката в детективска история, в която всеки от героите (вълкът, бабата, дърварят и Red) имат своя версия за случилото се. Макар че в началото ченгетата искат да ги арестуват по бързата процедура, се намесва жабок - детектив, който иска да разбере истината. А истината не е такава, каквато изглежда на пръв поглед... тя е скрита под повърхността и е много по-страшна. Ето трейлър:
Всичко казано дотук е вярно, но описанието ми ще ви излъже така, както трейлърът излъга мен (този трейлър не успя да ме убеди да гледам филма през 2005-та, когато му беше времето).
Както вече споменах, Hoodwinked надмина най-смелите ми очаквания. Не би било честно да окачествя филма като пародия. Hoodwinked НЕ се крепи на пародийни препратки. Историята му може да съществува сама по себе си. Авторите просто правят това, което Пратчет прави с жанра фентъзи - слагат по-сложни, зрели проблеми от съвременността в приказния свят.
А има и по-ясен начин да го кажа.
HOODWINKED ИМА ДУША.
Той не е правен по поръчка. Правен е с любов, и авторите му имат какво да кажат. Всеки герой има нещо, с което да ви се хареса. Влюбих се в Червената Шапчица още с първата й реплика (тя изглежда добра по характер, но има гласа и цинизма на 20 годишно момиче). Всъщност всеки герой може да ви стане любим, дори злодеят - психопат, чиято самоличност се разкрива след средата на филма.
Ето една кратка сцена, която показва защо обичам Red - вижте я, заслужава си:
Това за мен е учебник как се пише сценарий. Нито секунда в този филм не разтяга локуми, не ви губи времето - всичко е концентриран fun. Едновременно с това историята не ви претоварва със събития... Почти всички останали анимации, които съм гледал, ми изглеждат тлъсти, мазни, раздути от излишен боклук, в сравнение с остротата и изчистеността на Hoodwinked. Сякаш сценаристите във всяка една сцена казват "десет", стрелят, и взимат десетката. Дори за повечето безсмислени и случайни на пръв поглед случки впоследствие се оказва, че си имат верига от причини.
Анимация
Hoodwinked e независим проект, правен от ентусиасти с изключително малко пари. Аниматорите му са взимали 500 долара на месец и техният малък екип е работил 3 години. Като резултат, Hoodwinked е изключително постен откъм визия. Филмът не е грозен, просто не е зрелищен. От компютърно анимираните филми съм свикнал да очаквам съвършенство, симулация на дрехи, коса, кожа и всякакви материали... а hoodwinked е ниско детайлен, анимацията е пестелива и скована (за високите стандарти, очаквани от кино анимация).
Макар че всичко в Hoodwinked е семпло, визията и режисурата са доста добри. Анимацията успява да покаже съвсем точно идеите, динамиката на екшън сцените и емоцията във веселите, драматичните и тъжни моменти. Накратко всяко едно нещо, което анимацията трябва да изрази, тя го изразява.
Обикновеният зрител не би забелязал разликата, но ценителят би изпитвал болка през почти всеки кадър от филма... ако не беше историята. С радост бих гледал Hoodwinked десетки пъти... Докато ефектно анимираните, но кухи консуматорски боклуци (няма да споменавам имена, но това определение покрива много от анимациите през последните години) не бих искал гледам втори път.
Музика
Eдва след края на филма си дадох сметка, че в него имаше няколко песни. Те толкова естествено присъстваха, че дори не го бях отчел като факт... А имам фобия от песничките в анимационните филми - най-вече заради изцепките на Дисни в това отношение. Но тук останах смаян - от музиката, от гласовете на актьорите.
Отново е спазена мярка - песните не са по-дълги от минута, дори са съкращавани наполовина (барабар с прилежащата към тях анимация), за да се вместят в това време. А това е жалко, защото освен емоционални и радващи слуха, те разказват и части от историята. Например в песничката на Red тя прави доставка до един таралеж и едни птичета - които са (поне за мен) важни статисти и се появяват по-нататък, но вие няма да сглобите малката им история, защото сцената липсва.
При все това този ход е по-скоро правилен и разбирам защо е взето такова решение. По-долу слагам едно клипче със сцени и песни, орязани от самия филм. Препоръчвам да го видите СЛЕД като гледате филма. От него ще разберете до каква степен Hoodwinked е бил безкомпромисно орязван от ненужен баласт: SPOILER
Благодаря
Този филм ме накара да се смея и да плача. Страхотен е. Той е много повече от детективска история. В него има и някаква универсалност. Ще ви допадне, независимо дали харесвате криминале, трилър, екшън, драма, побъркващо смешна комедия или сте петгодишно дете, защото всичко това е балансирано перфектно в историята - всеки получава смайващо вкусна хапка от своето, без да пречи на останалите. Има герои за всички - кофеиновата катерица и пеещият козел не ме впечатлиха, но пък правят страшно силно впечатление на децата и на обичащите комедия възрастни. Драмата и тъжните моменти пък ме докоснаха много силно, а който няма сетива за тях, може да ги пропусне. Впрочем шеги има и за такива като мен - примерно шегите по адрес на полицейщината.
И така, страшно балансиран филм. Hoodwinked е от тези полирани истории, които носят удоволствие с това как са изпипани... И ги гледаш пак и пак просто защото те кефят с всяка своя секунда. (Аз не съм единственият, който е бил изкушен и се е поддал на импулса да гледа филма повторно.) Hoodwinked направи света по-ярък и за няколко дни престанах да тъпча душата си с боклуци и си припомних какво наистина има значение.
Wednesday 21 November 2007
Статии в Flash Игри блог
От известно време насам мързеливата ми персона се води автор в http://igrici.blogspot.com/. Целта на този сайт е да разказва за безплатни flash игри. Засега съм публикувал две статии в него. Ако искате да ги прочетете, може да последвате връзките по-долу:
Ying Yang - Въздухът е земя, земята е въздух, хълмът е пропаст, пропастта е хълм и всичко в крайна сметка е Едно. Ин и Ян - една от най-оригиналните игри, която съм играл през живота си. Не сте виждали такъв свят. Никога.
Bloxorz - Ще влезе ли блокът в дупката, или ще пропадне в ледената пустота на Бездната? Екзистенциален преразказ с елементи на разсъждение.
Ако не ви се чете и искате направо да видите самите игри, ето ги:
Ying Yang
Bloxorz
ENJOY.
Ying Yang - Въздухът е земя, земята е въздух, хълмът е пропаст, пропастта е хълм и всичко в крайна сметка е Едно. Ин и Ян - една от най-оригиналните игри, която съм играл през живота си. Не сте виждали такъв свят. Никога.
Bloxorz - Ще влезе ли блокът в дупката, или ще пропадне в ледената пустота на Бездната? Екзистенциален преразказ с елементи на разсъждение.
Ако не ви се чете и искате направо да видите самите игри, ето ги:
Ying Yang
Bloxorz
ENJOY.
Monday 20 November 2006
Web Comics: Dull Comic & SinFest
Пет часа през нощта (то вече е сутрин май) и пиша, а утре съм на работа... Вижте какви жертви правя за вас... (Това е лъжа, разбира се, с цел да ви накара да се почувствате длъжници... не й се връзвайте).
Та сериозно... взех решение да поразширя малко тематиката на блога. Принципно бъгавият blogger освен всичките си бъгове и проблеми ме и ограничава по отношение на изложението, а Wordpress - лесен, нелесен, няма да го науча, докато не ми опрат ножа - мързелът не мори, ми мъчи, е казал народът. Но какво пък - въпреки, че нямам спретнати категории, защо да не пиша за комикси, филми и книги?
Dull Comic
Dull Comic е българска история в картинки, създадена от Атанас Ласков (Sennin). Неговият “комикс” с нещо напомня за книгите на Пратчет. Става дума за нестандартно фентъзи, изпълнено с хумор и интересни идеи.
Главните герои са едно момче, което се изявява като изобретател, и две нахални момичета, които отвличат кораба му, за да избягат от мястото, в което живеят. Комиксът сякаш е правен за деца, доста е лек за възприемане, но под повърхността му са скрити много готини социални и философски проблеми.
Историята започва със сътворението на Света. Много ми хареса иронията и пародирането на религията в пролога (а и по-нататък). Забавен е начинът, по който Вездесъщият Безплътен замазва гафовете си, както и неговото безразличие към собственото му творение.
Хареса ми и изолираният свят, в който живеят героите - всички си стоят вкъщи по време на дъжд и се подчиняват на жриците на Вездесъщия Безплътен. Забранени са разни "излишни" въпроси, съмнения, размишления и криввания от правия път.
От Disclaimer-а може да видите, че авторът подхожда със самоирония към своята творба, така че ако Dull Comic не ви хареса, трябва да се сърдите на мен, а не на него. Към историята всяка високосна година се добавя по една нова страница (но само ако авторът е на кеф), и като съм почнал с недостатъците - покрай новия дизайн на сайта беше поорязан вече съществуващ текст и картинки. Това не променя факта, че аз лично бих се радвал да подпомогна издаването на този шедьовър в книжка. След няколко месеца ще видим дали ще се отвори възможност да осигуря издаването й.
SinFest
Как да не се влюбя в комикс, в който главните герои са бог и дявола, момчето и момичето, и кучето и котката?
Хайде поред - отзад напред.
Pooch & Percy
Pooch е типично куче - емоционално, глупаво, и безкрайно предано на Господаря, който е малко божество за него. Котката Percy пък е коварна, потайна и дори гальовността й е част от манипулативните й планове. Тези двамата много ме забавляват.
Слик & Monique -
ами сексът за мен винаги е бил пример за това колко лош дизайнер е Господ. Та тука има повод да се посмеем с някои така характерни недостатъци на момчетата и момичетата - например Monique е нарцистична и обича да пазарува, а Слик е сексуален маниак и се стреми да проявява чувствителността на пън. Всъщност те двамата са големи симпатяги - пеят, пишат, разсъждават, и съм сигурен, че ще ги заобичате. Отгоре на всичко са и "най-добри приятели", т.е. и двамата си нямат гаджета, близки са си, постоянно се мъкнат заедно, но пазят дистанция един от друг. Слик така й не може да очарова Monique, донякъде защото не би признал истинските си чувства към нея (макар че постоянно я подкача на сексуална тематика)...
Гледай сега как скапах всичко с това описание. Дори и за характерите им създадох погрешна представа. Трябва сами да видите каква невероятна ирония и забава с нещата от живота цари във почти всеки епизод с тяхно участие.
И накрая, Господ и Дявола.
Тука вече ще се поуча от грешката си - никакви анализи и преразкази, направо малко спойлери...
Господ е нахлузил на ръката си кукла на Дявола и се прави на него (за да му се подиграва, той често си прави куклен театър, за да се подиграва на героите). Наблизо минава Китайският дракон (той символизира източните религии). Драконът казва на Дявола - кукла, цитирам по памет:
"You know, just between you and me, you're important. God needs you. Without you the whole thing would fall apart. You are the Yinn to his Yang. The Shiva to his Brahma."
Куклата на Дявола (управлявана от Бог):
"That's just some crazy eastern talk that I don't understand. I'm just a punk-ass bitch."
Драконът:
"Yes... but a VITAL punk-ass bitch!"
Айде пак, и тука се провалих с описанието... Просто разгледайте архива - вероятността да попаднете на нещо готино точно за вас е сравнително висока... Аз съм изумен от продуктивността на Tatsuya Ishida, на това, че толкова години за всеки ден е успял да измисли нещо, което да ме накара да се замисля или да се засмея.
Та сериозно... взех решение да поразширя малко тематиката на блога. Принципно бъгавият blogger освен всичките си бъгове и проблеми ме и ограничава по отношение на изложението, а Wordpress - лесен, нелесен, няма да го науча, докато не ми опрат ножа - мързелът не мори, ми мъчи, е казал народът. Но какво пък - въпреки, че нямам спретнати категории, защо да не пиша за комикси, филми и книги?
Dull Comic
Dull Comic е българска история в картинки, създадена от Атанас Ласков (Sennin). Неговият “комикс” с нещо напомня за книгите на Пратчет. Става дума за нестандартно фентъзи, изпълнено с хумор и интересни идеи.
Главните герои са едно момче, което се изявява като изобретател, и две нахални момичета, които отвличат кораба му, за да избягат от мястото, в което живеят. Комиксът сякаш е правен за деца, доста е лек за възприемане, но под повърхността му са скрити много готини социални и философски проблеми.
Историята започва със сътворението на Света. Много ми хареса иронията и пародирането на религията в пролога (а и по-нататък). Забавен е начинът, по който Вездесъщият Безплътен замазва гафовете си, както и неговото безразличие към собственото му творение.
Хареса ми и изолираният свят, в който живеят героите - всички си стоят вкъщи по време на дъжд и се подчиняват на жриците на Вездесъщия Безплътен. Забранени са разни "излишни" въпроси, съмнения, размишления и криввания от правия път.
От Disclaimer-а може да видите, че авторът подхожда със самоирония към своята творба, така че ако Dull Comic не ви хареса, трябва да се сърдите на мен, а не на него. Към историята всяка високосна година се добавя по една нова страница (но само ако авторът е на кеф), и като съм почнал с недостатъците - покрай новия дизайн на сайта беше поорязан вече съществуващ текст и картинки. Това не променя факта, че аз лично бих се радвал да подпомогна издаването на този шедьовър в книжка. След няколко месеца ще видим дали ще се отвори възможност да осигуря издаването й.
SinFest
Как да не се влюбя в комикс, в който главните герои са бог и дявола, момчето и момичето, и кучето и котката?
Хайде поред - отзад напред.
Pooch & Percy
Pooch е типично куче - емоционално, глупаво, и безкрайно предано на Господаря, който е малко божество за него. Котката Percy пък е коварна, потайна и дори гальовността й е част от манипулативните й планове. Тези двамата много ме забавляват.Слик & Monique -
Гледай сега как скапах всичко с това описание. Дори и за характерите им създадох погрешна представа. Трябва сами да видите каква невероятна ирония и забава с нещата от живота цари във почти всеки епизод с тяхно участие.
И накрая, Господ и Дявола.
Тука вече ще се поуча от грешката си - никакви анализи и преразкази, направо малко спойлери...Господ е нахлузил на ръката си кукла на Дявола и се прави на него (за да му се подиграва, той често си прави куклен театър, за да се подиграва на героите). Наблизо минава Китайският дракон (той символизира източните религии). Драконът казва на Дявола - кукла, цитирам по памет:
"You know, just between you and me, you're important. God needs you. Without you the whole thing would fall apart. You are the Yinn to his Yang. The Shiva to his Brahma."
Куклата на Дявола (управлявана от Бог):
"That's just some crazy eastern talk that I don't understand. I'm just a punk-ass bitch."
Драконът:
"Yes... but a VITAL punk-ass bitch!"
Айде пак, и тука се провалих с описанието... Просто разгледайте архива - вероятността да попаднете на нещо готино точно за вас е сравнително висока... Аз съм изумен от продуктивността на Tatsuya Ishida, на това, че толкова години за всеки ден е успял да измисли нещо, което да ме накара да се замисля или да се засмея.
Subscribe to:
Posts (Atom)
